ПРО и АНТИ

Наскоро чествахме триумфалния юбилей по повод на прочутата закуска на Франсоа Митеран с българските “демократи”. Предстои ни обаче да изживеем една много „по-страшна” годишнина - за позабравилите напомняме - 20-те години от „възхода на българската демокрация”. Всъщност по-скоро това е годишнината на българския модел на преход, а защо не и „преходното” управление. Вероятно ще станем свидетели на мигове на „отчаяние” по площадите и гръмки речи на строителите на демократична България. Ще следват десетки анализи с различни партийни нюанси. Може пък и да отмине, както „тихата” революция от зимата на 1989-а.

Франсоа Митеран си тръгна убеден, че режимът щеше падне, защото това така или иначе е било предопределено, но забрави, или не пожела да прогнозира – накъде след падането? Той искаше да напомни за Франция и да подаде ръка, разширявайки сферата на влияние. Напомняйки за събитието от януари 1989 г., вестник “Фигаро” отбеляза, че на закуската не са присъствали опозиционери, а единствено реформатори. Къде обаче беше истинската опозиция? Липсата на опозиционни движения, на всеки е ясно защо, както във Полша, Унгария и Чехия, донякъде предопределя настъпващите събития и техния изход. Лидерите, които по-късно се събраха около кръглата маса да решават съдбата на България, взеха решения за реформи, чиито изпълнения се оказаха твърде недостатъчни за една цялостна смяна на системата. Наложиха се опити за реформиране на „изпитаната” и действащата вече уредба. Следващите правителства запазиха напълно тона на козметичните промени, като по този начин успяха да консервират елементите на тоталитаризма и да изградят един социалистически неолиберализъм като модел за управление. За този период от време не успяхме да създадем профилирана партийна система, която да се отърси от платформата „комунисти – антикомунисти”. В най-голяма степен точно това доведе до нежеланието на по-голямата част от населението да участва в политическия живот на младата демокрация.

Двадесетте години назад във времето представляват един внушителен период, през който един човешки индивид достига зрялата си възраст, те обаче се оказват твърде кратки за организирането на една работеща държава. Дали не е случайно или закономерно двадесет години по-късно отново да звучи “Вятърът на промяната” пред Народното събрание?! Индикатор на какво са протестите от недоволството на българското общество? Какво не бе изпълнено и къде бяха грешките? Резултатите са показателни и в голяма степен отчайващи – „Най-бедната и корумпирана държава в Европейския съюз”. Анализирайки годините на трансформация и състоянието на страната ни до днешна дата, бихме могли да признаем, че преходът, в какъвто и период от време да го дефинираме, дори предоставяйки му още 20 години за реализация – е опорочен, още от самото му начало той е неуспешен, а смяната на системата не се осъществи във вида, в който обществото очакваше или поне му беше обещавано.

Бяха проведени реформи, които подмениха външната фасада на НРБ. Те създадоха илюзията за демократичната република. Къде остана плурализмът? Демократичните идеи, които се пропагандираха от политическия елит, бяха просто подхвърлени в общественото пространство без ясни формулировки: как щеше да функционира правовата държа, как щяха да се прилагат принципите на демокрацията, какви щяха да са правата на личността и как изобщо щеше да  заработи новата политическа система?

Трагичното е, че двадесет години по-късно продължава да няма яснота по въпроса за работеща демократична българска държава. Най-лошото е, че вече няма и кой да дефинира това понятие и да рамкира плуралистичните обществени отношения.

От какво се нуждае гражданското общество в България? Отговорът на този изначален въпрос продължава да си остава еднозначен - политическа култура.

Политическата култура, като основна градивна единица на съвременната демокрация, представлява съвкупността от норми, ценности и отношение към останалите участници в системата, където тя се развива. От тази гледна точка бихме могли да отбележим, че постиженията са равни на нула. Проблематични в тази връзка са емблематично неработещите механизми за обучение и образование. Стожерите на просвещението – учители, университетски преподаватели и научни работници живеят на ръба на оцеляването, маргинализирани в обществото. Абсурдно е един докторант да може да извършва изследователска дейност срещу 350 лв. народни пари на месец. Ако това е реалното отношение и оценката на властимащите към просвещението и свързаните с него обществени компоненти, няма защо да се удивяваме на „постигнатите” резултати. Дали исторически, както често се заявява, детерминирано, или просто в резултат на прехода се е отворила бездната между гражданското общество и политическата система, която доведе до отделянето на гражданите от държавата. Аналогично: както църквата, останала непълна без миряните си, не може да функционира нормално, така и държавата няма как да докаже обратното в лицето на своето политическо управление.

Политическата култура обхваща широкия спектър от неделими съставки -парламентаризъм, плурализъм, справедливост и праведност, а също и политическа отговорност, политическа програма и политическа дисциплина. Ролята на политическата култура си остава най-вече именно в обществения механизъм, задвижващ политическата система в правия път.

Липсата на гражданска инициатива и егалитарно отношение към процесите в държавата водят до едно авторитарно, неадекватно и некачествено управление, пряко и косвено стоварващо се върху българското общество. Участието на гражданите в държавно-обществените отношения се свеждат до изпълнение на данъчни задължения, открити остават въпросите по активното участие в политическите процеси.

Липсващият обществен контрол е омагьосан кръг, водещ до политически нередности, чиято сметка остава за данъкоплатеца. Пресен пример: осъдителното решение на Съда за правата на човека в Страсбург по църковния въпрос – осъдена е българската държава, платци са българските граждани без разлика на религиозна принадлежност или атеистични възгледи. Една от причините – липса на политическа култура. Законотворчество, явно противоречащо на международни правозащитни разпоредби, както и държавни действия, очевадно в разрез с европейската политическа култура, отклоняват България от европейския й курс.

Неуспехите и грешките в управлението на страната са за съжаление прекалено много и тегнат върху по-голямата част от населението. Европейският съюз, както и Русия, няма да ни се притекат на помощ, както обикновено очакваме някой да ни оправи. За 20 години не успяхме да фиксираме ясна външна политическа ориентация, а златната среда между Европа и Изтока ни изневери.

През тази година ще станем и свидетели на парламентарни избори, чийто изход се очаква да заклейми юбилейната демокрация. Войната на популизъм набира скорост сред политическия елит и всекидневно ставаме свидетели на скандално добре режисирани етюди.

Нито една политическа формация не се е заела да представи своята програма и визия за бъдещото управление на държавата, както и никой не прави детайлиран анализ на свършеното от управляващите! Липсата на аргументирано политическо становище вреди на общественото мнение и създава почва за манипулация от най-евтин вид. На помощ се притичват и медиите, които явно лансират определен поток от информация и наклоняват везните в нужната посока.

Какво постигнахме през тези двадесет години? Доизградихме клиентелната система, зародила се по нашите земи още преди столетия и запазила се в най-първичния си вид през целия период от новата и най-новата ни история. Най-общо казано, явлението представлява система, изградена на взаимодействие между “патрон” и “клиенти”. Или по-точно всички действия на “клиентите” са изцяло водени в полза и по желание на определен “патрон”. Системата се е внедрила дълбоко в българското общество, както и във всички етажи на властта. Показателен пример са партийните структури. Водещите партии се идентифицират със своите лидери-водачи както навън, така и вътре в партийните структури, което измества акцента от техните виждания и качества. Налице е и липсата на връзка между партиите и техните избиратели, като изключим изборното време. По този начин партиите се превръщат в проводник на интереси, най-често икономически, и не изпълняват техните функции в духа на демокрацията.

В резултат на тези процеси се наблюдава спад в избирателната активност и негативно отношение към държавата.   През тези двадесет години може би успяхме да агрегираме част от социализма, но не и да изградим нова политическа система, отговаряща на европейските традиции.

Изводът: Адекватната гражданска инициатива, поставянето на реална политическа платформа, която решава проблемите днес, а не в близко бъдеще, могат да изпратят “Вятъра на промяната” в историята на музиката.