ПРО и АНТИ

Все по-силно глобализиращият се свят след втората половина на XX и началото на XXI век поражда като защитна реакция у всички европейски народи и един подчертан стремеж към утвърждаване и дори демонстриране на националната идентичност. Свидетели сме и на непознати в по-ранни периоди рецидиви – усилия за разбиване на единството на изградени вече народностни общности за постигане на конкретни политически цели.  Тези усилия за съжаление в не малко случаи успяват да дадат своите горчиви плодове. Балканите в това отношение се откроиха като благодатна почва за експерименти на приложната етнология, а ние, българите, се оказахме най-слабо имунизирани и най-потърпевши от тази агресия. Да си припомним партийното решение през първите десетилетия на миналия век за разбиването на българската нация на няколко нови нации - на македонска, тракийска, добруджанска и др., за изкуственото отделяне, макар и извън пределите на България, на гагаузите в отделна от българите нация и за продължаващите усилия българите от западните предели да се третират от сръбски учени като представители на някаква си „шопска нация”. Това са фалшиви аргументи, тенденциозно прокарвани с користна цел, защото те нямат нищо общо с научното разбиране за признаците, които оформят народността и нацията.    В този контекст трябва да разглеждаме и това, което се случва напоследък с нашите братя мюсюлмани в Родопската област и не само там.
За българите мохамедани има обилна научна литература, която по безспорен начин е показала  техния български произход и принадлежност. Общите родови корени между българите християни и българите мохамедани са доказани по всички известни на съвременната етнология показатели. Въпреки това само защото преди няколко века те са приели исляма и по този начин са се отделили верски, но не и народностно от своите християнски братя, българите мохамедани много често стават обект на спекулации с цел да бъдат отделени от българския народ и обявени за част от някой друг народ.
Като анахронизъм вече звучат усилията от края на XIX и началото на XX век българите мохамедани да бъдат обявени за турци само затова, че някога са станали мюсюлмани. Образоваността на съвременните поколения и тяхната информираност отдавна са преодолели и на регионално ниво архаичната и фолклорна представа сред всички покорени от османските турци балкански народи, че мюсюлманството било „турска вяра” и оттам и погрешното разбиране всички мюсюлмани да се възприемат като турци.
Ако този грешен подход може да се извини донякъде с ниското ниво на грамотността на тогавашното население или с непознаване на историята на балканските народи, какъвто е случаят и с някои ранни полски наблюдатели, които в средата на  XIX век, чувайки звучната славянска реч на българите мохамедани в Родопите, бързат да ги обявят за поляци, основание за което им дава и погрешното тълкуване на локалното прозвище „помаци” като видоизменено „поляци”, то по-късните съзнателни манипулации са вече продукт на груби фалшификации.
Класичесически пример за спекулативно боравене с методите на приложната етнология са усилията българите мохамедани да бъдат обявени за „славяногласни елини” и отделени по този начин от българската народностна общност. Добре познати са на българската общественост издадените преди години обемисти учебник и речник на т. нар. помашки език. Всеки, който дори и бегло познава новогръцката азбука, веднага ще установи, че се касае само за изписани с гръцки букви на добре познати думи от родопските народни говори.
Давам този пример, защото той по своята нелепост е много близък до това, което новопоявили през последните десет-петнадесет години глашатаи за някакви славяногласни, т.е. българогласни „араби” в Родопите, за каквито те се опитват да   обявяват всички българи с мюсюлманско вероизповедание. Има все пак една разлика, която произтича от нивото на образованост на авторите на тези съзнателни фалшификации. Гръцката страна, която познава много добре историята на българската средновековна култура и сама е изпитала остротата на българското просветно движение през възраждането, не се опитва да дава отговор на въпроса кога и как тези „славяногласни елини” са научили славянския, т.е. българския език, и оставя на читателя сам да се рови в букета от народи и племена, живели продължително време в пределите на отдавна изчезналата Византийска империя.
Новопоявилите се обаче писания за някакъв „арабски произход” на българите мохамедани нагазват много смело в дебрите на езикознанието и забравяйки, или незнаейки, че по тези земи е имало златни векове на български книжовни школи и на просвещение, намират толкова абсурден и нелеп отговор, че българите мохамедани (мюсюлманите в Родопите, чийто майчин е език е българският) научили този език в училищата на българската държава, създадени от нея след Освобождението. Абсурдността на такова твърдение става още по-голяма, когато се има предвид, че тъкмо Родопската област, където народният говор на българите мохамедани е най-близък до езика, на който са творили славянските просветители светите братя Кирил и Методий, се присъединява към Третата българската държава едва през 1912 г. в резултат на победоносната Балканска война. И още нещо, българската държава винаги е поддържала мюсюлмански духовни училища, където свещената за всички мюсюлмани книга Коран се е изучавал на арабски език, но никога завършилите тези училища деца на българи мохамедани не са усвоявали и практикували на битово ниво арабски, а продължавали да говорят помежду си на своя майчин български език. Разполагаме с огромен езиковедски изворов материал, каквато е живата народна старина – фолклорът на българите мохамедани от времена много преди Освобождението на България, т.е. много преди в Родопската област да са открити повсеместно български народни училища и там да е било въведено задължително началното начално образование според разпоредбите на Търновската конституция от 1879 г.
В народния говор и фолклора на родопските българи мохамедани диалектолозите откриват стари падежни и други езикови форми на старобългарския език, характерни и за другите славянски езици, които не могат да бъдат научени в никое училище, ако не са предавани в семейна среда от майка на деца векове наред. Тъкмо във фолклора и народния говора на родопските българи мохамедани се срещат най-малко турски и персийски или други лексикални заемки, които са навлезли пак чрез турския език в другите български народни говори.
Подобна теза, която цели да внуши, че българите мохамедани имали арабски произход, не може да бъде предмет на научна дискусия, защото тя противоречи на очевидни и неопровержими исторически, етноложки и езиковедски факти и си служи с манипулации и фалшификации на историческите извори.
Те обаче не могат да бъдат подминавани с мълчане, каквато позиция би само насърчила нови упражнения и експерименти с предложената етнология за сметка на единството на българската нация. Но те са по-подходящи за друг вид форуми - такива, които се занимават с иновации в съвременния фолклор или на публицистични трибуни с участието на държавни органи, където се разискват открито и с чувство на обществена отговорност актуални проблеми от локален и геополитически план, имащи отношение не само към съхраняването на многообразието на културното наследство, но и към националната сигурност на страната.
В случая грубо се спекулира с позоваване на една безспорна истина, че родината на мюсюлманската религия е Арабският полуостров, за да се внушава на мюсюлманско население в Родопската област и въобще в страната, че то било от арабски произход, тъй като то изповядвало тази религия, но се премълчава, че същите тези земи (Арабския полуостров) са дали преди това на човечеството и християнската и юдейската религия, без на никой от изповядващите ги народи в Европа, Азия и Америка или Австралия да му е минавало и през ума да извежда своя произход от тази част на света.
Груба и съвсем тенденциозна манипулация е това, историята на мюсюлманската религия да се поднася като генеалогия за произхода на българите мохамедани. Ислямът в Родопската област и на други места по българските земи прониква след османските завоевания края на Балканите и става религия на част от завереното българско население доста по-късно.
Не смятам за необходимо да давам повече примери, които да разобличат нелепото твърдение за предосманското разпространяване на исляма в Родопите или за „арабския” произход на българите мохамедани.

Пред този научен форум бих искал да споделя становището си и по едно друго явление, което макар и да не е непременно от кръга на съзнателните фалшификации относно произхода и народностната принадлежност на мюсюлманите в Родопите, също нанася поражение върху съзнанието за народностното единство на всички българи, независимо каква религия те изповядват или към коя деноминация принадлежат. Това са залитанията и неволните грешки, които се правят напоследък в преднамереното търсене на „другостта” – термин, чужд на българския език и наложен в него от не много талантливи преводачи и от изкушили се да яхнат конюнктурата кандидати за бърза слава. Вече от доста  време не минава научен форум по етнология или фолклор, където увлечението по етнокултурното многообразие по българските земи така буйно ескалира, че темата за традиционната българска култура се явява като вехтите дрипи на пепеляшка, въпреки че ние българите сме единственият народ в Европа, в чиято етнографска карта има още бели петна.
Напоследък се лансира и тезата, че българите мохамедани били „отделна етническа общност”, за която се предлага и изваденото от забравата прозвище „помаци”. Позволявам си да заявя, че тази версия е по-деструктивна дори от другите, защото тя изглежда по-лесно приемлива. По-лесно е да се внуши днес на образован българин, изповядващ исляма, че той би могъл да потърси своите родови корени в някаква местна регионална етническа общност, отколкото да бъде убеден, че по произход е турчин, арабин, грък или „македонец”. Този метод бе успешно приложен навремето от идеолозите и създателите на македонската нация много преди възникването и признаването на Република Македония.
Българите мохамедани не могат да бъдат определени като етническа общност, или като „етническо малцинство”, тъй като по всички определящи народността показатели те са част от българската общност. Религията не е етноопределящ показател. Така че Българите мохамедани, макар и изповядващи мюсюлманската религия, са неделима част от българската народност, каквато са и българите католици и българите протестанти.
Понякога автори на публицистични творби и на журналистически материали за българите мохамедани не правят разлика между етническа общност и етнографска група и се стига до недоразумения. Етнографските групи в традиционното българско общество, каквито са например „шопите”, „капанците”, „рупците” „тронките” и др. притежават някои регионални отлики в народния си говор, носията и обичаите, но са все представители на българската народност. А българите мохамедани не могат да бъдат определени дори и като отделна етнографска група, защото те принадлежат към различните български етнографски групи според районите, в които се намират – Родопите, Северна България или др.
Съвременното гражданско общество е създало вече изпитаният на много места в света демократичен модел за равнопоставеност на всеки един индивид в това общество без разлика на неговата верска или  друга принадлежност. Като част от това гражданско общество би трябвало да съзнаваме, че „българи мохамедани” е все пак историческо понятие и че когато днес става дума за светски дела, не е нужно те да бъдат наричани и определяни по друг начин освен като българи, както се постъпва и спрямо българите католици и българите протестанти.