ПРО и АНТИ

Васил Станилов: Господин президент, в петъчното издание на “Панорама” вие направихте като със скалпел блестящ анатомичен разрез на събитията около 10 ноември и прехода. Някои го наричат “промяна”, други - “нежна революция”, трети - “дворцов преврат”. Толкова кратко никой  преди вас не е охарактеризирал случилото се преди 20 години и причините за  тези исторически процеси. Моля да го повторите за читателите на в. “ПРО и АНТИ”.

Петър Стоянов: Това, което казах, не беше нито импровизация, нито плод на временно вдъхновение - мислил съм много за случилото се през последните години. Досега сякаш ни липсваше и дистанцията на времето.
Но днес, 20 години след еуфорията, трябва да признаем със съжаление и гняв за пропуснатото, че комунизмът си отиде не заради достойните усилия на хора като Хавел, Валенса или Илия Минев в България, както и на хилядите, които имаха мъжеството да застанат срещу диктатурата.  Веднага искам да кажа, че тези хора заслужават дълбоко уважение и обществото все още им е длъжник. С куража си те във всички случаи катализираха обществената реакция срещу комунизма. Но комунизмът си отиде (доста изненадващо за всички), защото една малка част – посветените от номенклатурните кръгове на КПСС и КГБ, решиха, че за тях това е по-удобният вариант. В края на 80-те и 90-те години несъстоятелността на комунизма вече стана факт. Пожизнените ръководители на комунистическата империя бяха загубили дори благоразположението на левите западни интелектуалци. Нека не забравяме, че по времето на Сталин тези интелектуалци с ентусиазъм подкрепяха неговия чудовищен експеримент.
През 70-те и 80-те години лидерите на комунистическата империя бяха плебеи в международните отношения, към тях се отнасяха с насмешка - те бяха обект на непрекъсната критика за  нарушени човешки права, забрана на художествени произведения, преследване на дисиденти и неудобни за режима хора, затварянето в психиатрични заведения. С една дума – Солженицин и Сахаров бяха много по-популярни, отколкото ръководителите на КПСС. Но втората важна причина, за която се досетиха червените велможи, бе, че измисленият от тях „комунизъм” ги лишаваше от утвърденото още от римското право, право на наследяване. Те управляваха еднолично несметни богатства – газ, петрол, злато, алуминий за милиарди долари, можеха със затваряне на кранчето да спрат газта и петрола на цяла Европа, но не можеха да предадат всичко това на децата и внуците си. Защото наследяването съществува само там, където има частна собственост и свободна пазарна икономика. И те избраха това – фасадна демокрация и свободна пазарна икономика, но контролирана от тях. Те знаеха най-добре изворите на националните богатства и за тях не беше трудно да станат първите милионери на прехода. Първо, използваха парите, за да укрепят властта си. Второ, вложиха тези неконтролируеми пари в нещо изключително опасно – да развращават обществените нрави и цели институции. Затова и съдебната система, и системите за сигурност, и медиите в социалистическия блок претърпяха такъв разпад. Психологическият протрет на хората, които присвоиха тези милиони, е много важен. Основната характеристика на новата номенклатура през 80-те и 90-те бе вече не бруталността и жестокостите, а цинизмът. Тези хора вече не вярваха в своите комунистически божества Маркс и Енгелс, в световната комунистическа революция, в победата над капитализма. Живееха на Запад и децата им учеха в западни университети. Такъв цинизъм историята комай не познава.
Цинизмът се състоеше в това, че с бруталност и насилие поддържаха своята власт в името на идеологически божества и идеали, от които самите те вече се бяха отрекли. На тези хора се падна да осъществят източноевропейския посткомунистически преход. Хора, които вече не вярваха в нищо и нямаха никакви идеали. Кръстниците на руския и източноевропейския капитализъм бяха атеисти по дефиниция (според Маркс религията е опиум за народите) и скъсали с идеала, за които техни другари бяха умирали – при това идеал, в чиято основа бе премахването на капитализма и частната собственост.
Ето защо капитализмът в бившия източен блок бе заченат в безчестие. Любимата фраза на нашите новобогаташи е, че така се е родил някога капитализмът на Запад и че за първия милион не трябва да се пита.
Нищо подобно! Западният капитализъм на практика се роди почти едновременно с Реформацията на църквата. Новите протестантски водачи като Лутер, Калвин и Джон Нокс вече проповядваха, че не е срамно да се печелят пари – срамно е да се печелят по безчестен начин, срамно е да се парадира парвенюшки с тях и да не се използват и за общественополезни нужди. Появата на протестантството довежда и до първите реформи в Католическата църква, което прави религиозния дебат по онова време изключително актуален и нито един от „първите западни капиталисти” не би могъл да остане извън този дебат. Така че капитализмът на Запад се ражда в една изключителна атмосфера на преосмисляне на религиозните ценности и вярата в Бог.

Българският нов капитализъм се роди от хора, които не вярват в Бог и нямат никакви морални задръжки, и затова сега се сблъскваме не само с корупция, но и с всичките ни добре известни уродливи явления, които продължават да деморализират обществото ни. Разбира се, за да бъдем честни, трябва да заявим, че и у нас, и навсякъде в Източна Европа се създаде и класа от хора, които спечелиха парите си с труд, талант, спазвайки закона и плащайки данъци, за което трябва да бъдат адмирирани. Но усилията, които те положиха и полагат за това, са няколко пъти по-големи заради условията, създадени по причините, които изброих по-горе.