Двайсет години след падането на Берлинската стена, Франсоа Отер, известен репортер във "Фигаро", посети страните от бившия съветски блок.

Разказ в десет епизода

Журналист във "Фигаро" от 1979 г., Франсоа Отер е отразил не една война (Ливан, Чад, Камбоджа...) и е бил кореспондент във Вашингтон и в Пекин. Лауреат е на наградата “Албер-Лондр”, присъдена му през 1986 г. Автор е на един роман, "Замръзнало червено" (изд. Сток). Миналото лято пое към нови завоевания - Америка на Обама

Приятелите ми в Азия излизат от кожата си, когато заговоря за "азиатци". "Ние сме китайци, японци, корейци, не азиатци!", заявяват те. Чувството, че са роднини, живеещи на един и същи континент, им е напълно чуждо. Техните крале или императори никога не са сключвали съюзи с равни на тях водачи на съседни нации - нещо немислимо за тях. Тази непреодолима дистанция между Токио и Пекин, Сеул и Банкок е особено любопитна за европейците - до такава степен техните династии са се смесили в историята. Смесването, като че ли е закодирано в гените ни. Преоткрихме го наскоро.

"Вчера дойде толкова бързо", казва Пол Макартни. За моето поколение, "вчера" са 60-те години, с благоговейния образ на Шарл дьо Гол и Конрад Аденауер заедно, в Реймската катедрала. Надпреварата във въоръжаването беше във вихъра си. Беше време на блъсканици между тирани. След Хитлер и Сталин, все още нито Мао, нито Пол Пот бяха проявили злината си в пълен размер. Пред нас съществуваше позитивната, въодушевяваща перспектива за една Европа, тръгнала в синхрон към обединение, траен просперитет и мир. Тя щеше да погребе завинаги национализма, довел ни до катаклизъм. Родителите настървено насърчаваха децата си - трябваше да се учи немски. Макар и, от време на време, да се случваше някой възрастен да се изпусне: "Швабите му с шваби!"

Имаше много за забравяне

За всекиго беше ясно, че европейската цивилизация е била отвяна от упоритата френско-германска вражда. Трябваше държавите да се измислят наново, защото тези от войната се бяха оказали подли или отвратителни. Имахме много да забравяме, защото, с тези тотални войни, бяхме стигнали до средновековна диващина. И тя не беше дело на монголите, или на хуните, нито на татарите или викингите. Тя бе дело на европейци, възпитаници на Хайделберг, Гьотинген и Аугсбург, дело на внуците на Хумболт, Гьоте и Шилер. Нашият век опетни века на Просвещението. Тази беда бе мерило на надеждите, възложени на Европа.

И тъй като тръгвахме от нулата, естествено се опряхме на географията на начална Европа. Не е случайно, че първата карта на Европейския съюз, тази на неговите основатели, почти съвпада с картата на Карл Велики. Няколко просветлени умове бяха разбрали, че европейските народи след войната са толкова травматизирани, че някой трябва да им вдъхне сигурност. Ето защо, новото изграждане на Европа навсякъде бе основано на щедри социални програми, за да не ражда       тревогата повече диктатори. Амбицията беше голяма. По последни новини, днес в Съюза сме двайсет и седем държави. Половин милиард души за един БВП, почти равен на тези на Китай и на САЩ, взети заедно. Ние сме европейци.

Интересна история. В продължение на дълги години са ни разказвали само една нейна версия. Научихме се да живеем с немците, с италианците, с холандците, с датчаните, с финландците. Дори с британците, на които континентална Европа дължи толкова много, но които се крият зад САЩ, за да замаскират това, че и те са изгубили империята си. Но за "другата Европа", тази по средата, превърната от Сталин и наследниците му в затворнически двор, за тази там история не ни беше грижа. Имаше го Берлин, мигащият охранителен пост на нашия комфорт, който ни делеше от един друг, тъмносив свят. Тази друга част от континента беше далечна за нас.

През юли 1989 г., като кореспондент на "Фигаро" във Вашингтон, придружавах, заедно с още двеста репортери, Джордж Буш старши в Будапеща, Варшава и Гданск. На площад Вьорьошмарти в унгарската столица, един мъж приближи американския президент. Подаде му борова дъска с приковано на нея парче бодлива тел. Беше първото парче, отрязано същата нощ, от желязната завеса на границата между Австрия и Унгария. През тази нощ двайсет хиляди човека се бяха втурнали през процепа, към "Запада". Във "Фигаро" Жан д'Ормесон се питаше: "Дали 1989 г. няма да се окаже най-важната година на века?" Изведнъж, географията взе, на свой ред, надмощие над историята. Европа се съединяваше и се срещаше със себе си.

Наскоро чествахме двайсет години от тогава. И при все това, единството още не е намерено. С изключение, може би, на футбола, добре познатата рамка на ежедневието ни остава държавата. Тя дава образованието, разпределя пенсиите, обявява войните и налага вътрешния мир, вдига данъците и раздава справедливост. Държавата запазва монопол над законността. Кой гражданин на Везул или Бърно си въобразява, че участва активно в Европа? Във всекидневния живот, Европа е нещо незначително.

Гордиев възел на нациите

Какво, тогава, да направим, за да събудим интереса на читателя към Европа? "Добрият тон изисква всеки пътник да постави цел на пътешествието си", пише Стендал в своя "Дневник". Превърнах това в свой девиз. В редакцията на "Фигаро" възникна идеята да идем да видим тези "роднини от изтока", които познаваме толкова зле. Да се срещнем с тези вълнуващи единайсет страни. Лично аз нямам нито представа, нито спомен от там. С изключение на този за изтънчено цивилизованите, елегантни и отдавна покойни господа, унгарски или румънски принцове, намерили подслон в приятелски домове на Запад. Всички те говореха свободно по шест-седем езика. Финесът им беше върховен, хуморът - безмилостен, а меланхолията - арогантна. Те бяха еманации на преплетени и космополитни общности, от преди Хитлер и Сталин. От един потънал свят.

И тъй, ще се гмурна в неизвестното. Ще се отдам на наблюдението на едни изключително сложни общества. Гордиев възел, в който католически и славянски народи (Полша, Чехия, Словакия, Словения) общуват с православни славянски (България), с други католически неславянски (Унгария, Литва, Латвия и Естония) и дори с православни неславянски (Румъния) държави. Решавам обаче, че няма да се оставя тези пречки да ме обезсърчат. Най-напред, поемам на север. Там, където няма нощ, или няма ден. Към Балтика, към Кехлибарено море. Към Талин, столицата на Естония. Земя на гори, черна тиня и блата, където всички революции са били погълнати.

Следва: ТАЛИН, СТРАНАТА НА ВЕЛИКАТА ТИШИНА