Срастването на органите на сигурността с политико-административната власт е характерен елемент на комунистическата държава. Репресивните структури бяха "щит и меч", гаранция за нейната непоклатимост. 800 хиляди бяха щатните и нещатни сътрудници на тази зловеща институция. Ровенето в чуждия живот и душенето на подозрителни миризми в него, не беше злодеяние, а норма. Всеки български гражданин можеше да бъде смазан от всемогъщата репресивна машина. Резултатът на тази "революционна бдителност" са стотици хиляди репресирани, следени и подслушвани. Стотици хиляди разбити съдби. Истината за тези събития се намираше в сейфовете на ДС. След 10 ноември 1989 г., този архив трябваше да бъде разсекретен и обявен публично - целият, а не на части! Само така България можеше да стъпи на чисто и да тръгне към бъдещето си на европейска държава. Това не стана.
На 19 декември 2006 година, в бр. 102 на "Държавен вестник" беше публикуван и влезе в сила "Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на българската народна армия". Това е последният документ, който регламентира достъпът до архивите на ДС, но сагата за досиетата на българските граждани продължава вече двадесет години. Най-напред бяха унищожени неизвестен брой "архивни единици". Някои от тях, като досието на Герги Марков, станаха известни. Пост фактум. После, капка по капка изтичаха сведения от сейфовете на тайните служби за следени лица, агенти и сътрудници. Папките се превърнаха в оръжие за политически рекет. Контролираното изпускане на информация създаде възможности за шантаж, заплахи с оповестяване на агентурно минало, изнудване на неудобните. Досиетата решаваха партийни битки, предизвикваха ги - предимно в дясно или в полза на определена политическа сила. Уреждаха постове, редяха правителства.
Според закъснелият със седемнадесет години закон, публикуван само 12 дена преди 01. I. 2007 година, се отваряха досиетата на български граждани, заемащи публични длъжности или публични дейности. В това число не влизат лицата родени след 16 юли 1973 година.
Хайде да помислим заедно. Ако имаш някакви трески за дялане и си кротуваш, не искаш да ставаш, например кмет или да издаваш вестник, никой не те закача. За двадесет и една години много "пакостници" са се пренесли в отвъдното, например, като майор Газдов - убивал с кол лагерниците от Ловеч - а и не са се кандидатирали за публични длъжности, имали са пенсия. Лагерниците също са напуснали този свят, останали са единици. Защо да ровим? Времето заличава всичко, а двадесет години са достатъчен срок. Пито, платено! Къде остава, обаче, този морален катарзис, който трябваше да излекува нашето болно общество от травмите на миналото, да възстанови чувството ни за справедливост? Кого ще разкриват комисиите по архивите след всичките тези години? Агентурното досие на деветдесет и една годишният Петко Бочаров? Или осемдесет годишната Вера Мутафчиева - тази гранд дама на българската култура, която си отиде от този свят с горчилката на подобни "разкрития". Или на други, по-млади "публични личности", но също вече в пенсионна възраст, често с доказани "публични" дела и недоказани агентурни вини? Загубеното време до голяма степен обезсмисля бъдещите разкрития, превръща ги във формалност. И какво беше свършено дотук? Бяха разкрити няколко стотин имена с мъгляви обвинения, по правило на хора с видимо присъствие в обществото, които, окепазени по този начин, се превръщаха в предупреждение за следващите инакомислещи? Освен маскировъчен шум, социалният ефект на тези разкрития е нула! Именно такива резултати превърнаха словосъчетанието "Да, ама не" в метафора на прехода!
Кой ни направи на маймуни? Кой, кога, защо, ... , с въпросите може да се продължава безкрай. Риторични въпроси с мъгляви отговори. И накрая, задължителната констатация, че "това не е държава"! А защо не приемем хипотезата, че проблемите ни са резултат от излишък на държавност? Защото в България имаме две държави. Старата, неразградена и запазила своите структури и механизми за влияние и новата, която прави отчаяни усилия да овладее добре организирания хаос. Новата, която прави закони и старата, която ги обезсмисля и не ги спазва. Новата, която подписва договори и прави споразумения с Европа и старата, която толерира престъпността и скубе европейските фондове за лично обогатяване. Присъствието на две държави върху една територия може да се оприличи на две манифестации, които вървят една срещу друга. Резултатът е "човекотресение", хаос и разруха. Днес се води война да се отвоюва държавата от мафията, родена от БКП и старите служби. Ще оцелеем ли или ще се сбъднат прогнозите, че българите сме изчезваща нация, а България загиваща държава? Това зависи от нас, но от всички нас, от всички цветове! Иначе не можем да победим чумата, която лъха от подмолите на миналото.
Очакваме вашата помощ. “Спомоществователни акции” . 
Адрес на редакцията - София, пл. "Славейков" 11,