ПРО и АНТИ

В България времето минава, ама не чак толкова. Две години след прословутото ни приемане в Европейския съюз нито аз, нито някой, от който се очаква да е живял и да разбира повече, не е усетил разликата. Но това е абсолютно обяснимо. Не може 7 милиона души да чакат Европа сама да се впише в пейзажа на техния живот, докато сме се оковали в манталитет и, с извинение, толкова простотия. Този вечен български парадокс властва още от времето, когато българското самосъзнание се пробужда след петвековно робство. Първоначално, народът се е примирявал с потисничеството, но е имало и такива, които да ругаят по бездействието, еснафщината, угодничеството и закърнелия морал. Малко по-късно, след като заветната цел е постигната и България започва да диша свободна, народът се озовава в поредната си криза. Има свобода, но не тази, за която всички са мечтали. Още през първата половина на века, комунистическата вълна залива с цялото си влияние нашата 111 000 кв. м площ и някак неусетно отново сме последни в списъка на напредналите. В ХХI век - столетието на технологиите, нестихващия научен прогрес и неограничени възможности - ние отново сме на последния ред и едва-едва се повдигаме, за да видим поне малко от това, което се случва на голямата сцена.

Дали 17-годишните италианци и французи пишат есета на подобна тема? Едва ли. Дали има друго поколение, което расте с отдавна изграденото мнение, че народът му живее в трагедия, за която сам си е виновен? Пускам телевизора и слушам за проблеми, проблеми, проблеми. Проблеми на държавата, проблеми на обществото, проблеми в политиката, проблеми навсякъде. Само слушах. Не можех да претендирам, че разбирам. Досега.

Тази вечер излязох из града - четвъртък. Четвъртък е денят преди петък, а петък е всеобщият ден за излизане. Все пак е близо. Очаквах да видя хора и признак на живот, но реалността беше малко по-различна.

В началото на моята кратка разходка в един средностатистически, малък български град, в четвъртък вечер, не видях нищо. След като очите ми привикнаха с мъглата, която прекрасно се сливаше с останалия сив фон, погледът ми се рееше из празни улици и опразнени магазини, видях най-тъжното - толкова малко и толкова празни души. Хората се прибират уморени от работа, влизат в някой магазин, за да купят обикновени вафли на децата си. Евентуално спят в една стая, износват дрехите на по-големите си братя и сестри и се топлят на добре познатото ни "Чудо". Но не от онези, които се случват само на Коледа - тези "чудеса" са всекидневие. Това не е никаква селска идилия, това е масово разпространената действителност. Ако в столицата хората треперят заради липсата на газ, то тези в малките селища са принудени да цепят стотинката на много повече от две, за да свържат двата края. И това се случва във всяка трета къща.

Минавам по кални, неравни, изпълнени с дупки улици, покрай къщи, от които не се вижда и лъч светлинка, през център, на който трябва задължително да се сложи табела "Център", за да разбера какво е. Украса липсва, пътните знаци са откраднати или счупени, от магазините изпъкват колоритни надписи, като "Социален магазин" или "За всеки по нещо". Оглеждам се и разбирам, че това е отражение на нашия живот. Жалко, че е просто началото. В периферията на града всяка втора къща отдавна е забравена и изоставена, прозорците й - счупени, а всички възможни входове - обрасли с бурени. Разминавам се с кози, овце и крави. Кротки, примирени хора ги следват, точно както следват пътя, който нашата европейска България им е начертала.

Има и такива, които няма къде да се приберат, няма какво да си купят и няма как да се стоплят.

Едно непрестанно бродене из "днес", в очакване на по-добро "утре", което най-често пристига с нова доза мизерия. Познавам хора, които работят за един хляб, а когато коминът им пуши, сърцето им също гори от щастие. От другата страна, безсрамно богатите и дебеловрати антиподи накланят везната, за да уравновесят това гротескно състояние.

Средната класа, която има и печка, и компютър, свързан с Интернет, е заета да гледа новините. Протест на студентите, газът пристига, нови агенти на Държавна сигурност, които никога никой не е подозирал, и така нататък, и така нататък. Всеки се е наслушал на това колко крив народ сме, как всичко, което правим, не ни се получава, какви крадци са българите. Имаме много умни хора, въобще сме умни като цяло, жените ни са красиви, а розовото масло заедно с киселото мляко - национална гордост. Но явно някак не достига. Уморихте ли се да слушате, да цъкате пред екраните, да обвинявате дори себе си, но въпреки това да оставяте мизерията бавно да ви дърпа надолу.

Във всяко едно отношение, в което мога да сравня България с някоя европейска държава, критериите се различават от земята до небето. Доволни сме на много малко или никога не ни е изгодно, но ако има време за две ракии, забравяме всичко. Страна на крайностите.

Не искам да съм поредната, която разбира колко зле е положението, но положението иска от мен да разбера колко зле е то. Не да звуча като развален грамофон, но явно във всички тези изговорени приказки се крие поне малко истина.

Не искам да ставам голяма и компетентна, но всичко ме принуждава да бъда сериозна.

Виждам "европейската" ни същност в градоустройството и в повърхностните неща. Но много по-дълбоко я усещам в хората. И не мога да разбера дали е просто случайност или пошлостта вирее в най-затънтените места на съзнанието ни.

Не в корупцията и в затворените реактори на АЕЦ, не в пропилените еврофондове и всички други аномалии съзирам проблема. Не разбирам от толкова сложни неща, но разбирам напълно достатъчно от хора.

Не е европейско да пуснеш подобието на музика от мобилния си телефон в час, докато пред теб стои учител. Не е европейско да проявиш неуважение, дори пред теб да стои жалък просяк. Не е европейско да плюеш по улиците, да крещиш и псуваш, да се напиваш не от мъка, а от гордост, със задоволство да обявяваш, че не четеш, че си простак и че можеш да деградираш много повече от това. Неграмотността поглъща жадно младите, мимикрията и добрият, стар мързел - също. Съпротивление? Никакво. Най-честата форма е бягството, но то капка по капка, или човек по човек, разгражда държавата, докато от нея не останат единствено руини от едно почти славно минало. Не е европейско всички в страната да са свикнали да гледат сеир и винаги да се самоизключват, когато някой ги посочи. Гузен негонен бяга. Всичко това е не само неевропейско, то не е нито морално, нито достойно да бъде характерна черта на същество като човека. А ние претендираме, че сме дали нещо на света. Какво ще му дадем сега? Некадърна управа и изцеден от лъжи народ, самозалъгвания и загубени в безкрайността есета на болни теми?

Аз нямаше да съм същата, ако не бях българка, но дали това щеше да е хубаво или лошо, зависи от мен и никой друг. Дори цялата страна да крещи в лицето ми колко изгубени сме, какъв е манталитетът ни, аз няма да променя нищо, ако се съглася. Европейци ли? Не сме. Животът на повечето хора е нелеп и несправедлив? Да, може би.

Защото всички ние сме закърмени с нашата вечна проблематика. Ако допуснем само за миг, ако просто си представим, че не носим тежкия наследствен товар на България и първородния й син - Бай Ганьо, може би кръгозорът ни ще се разшири. Да си позволиш да бъдеш с постоянство нещо отвъд това, което си, рано или късно те прави повече.

Толкова теореми са доказани с едно просто допускане. А ние можем ли да си представим, че сме европейци?