ПРО и АНТИ

Програмата за развитие на средното образование за идното десетилетие и конкретните намерения на МОН, записани в нея, бюджетното финансиране на образованието и учителската стачка привлякоха общественото внимание и предизвикаха интереса на медиите. На преден план излязоха конфликти на интереси между родители и ученици - от една страна, учителското съсловие – от друга, просветната администрация – от трета, висшите училища – от четвърта, и т.н. В обществения диалог обаче звучат най-често груповите претенции на едните спрямо всички останали, но рядко се анализират многостранно конкретните проблеми и обикновено им се предлага решение, изгодно за дадената обществена група. Такъв е случаят например с държавните зрелостни изпити, срещу които родители и учители уж нямат кой знае какви възражения (както показват социологическите изследвания), стига матурите да осигуряват и по-лесен вход в университетите. Да, ама не! – отговарят университетите.
   И сочат списъците от предишни приемни изпити с висок брой слаби оценки, които подсказват, че при “матуритетен” прием масово ще станат студенти слабо подготвени зрелостници, а парите за следването им (макар и само за една учебна година) ще отидат на вятъра. Освен това такъв “матуритетен бонус” ще постави под въпрос академичната автономия, определена със закон.
   Лекотата, с която се правят подобни предложения, засягащи законовите рамки на българското образование, показва, че за българина законът продължава да е “врата у полье…”, която подлежи на бързa и изгоднa някому манипулация (например – за да стане министър). И как няма да е, след като парламентарното мнозинство в предишното Народно събрание си позволи какви ли не законови ремонти, а управляващите царисти в образованието дозабатачиха нещата с противоречиви поднормативни разпоредби. Така се стигна до съдебни атаки срещу въвеждането на зрелостните изпити, които ги отложиха, “докато им дойде времето”. Защо матурата, която представлява държавна проверка на общообразователния минимум, който е постигнал зрелостникът, се превърна в нерешим с годините проблем? И за каква неравнопоставеност между завършващите от различните видове средни училища говорим, ако зрелостните оценки по български език и по математика се поставят за определено минимално ниво на знания, което би трябвало да се осигурява и в елитната гимназия, и в селското училище? Толкова ли е трудно МОН да определи учебното съдържание за това ниво, независимо от разнообразието от учебни планове и програми за различните видове училища? Мисля, че за всеки учебен предмет може да се определят базисните знания, които зрелостникът трябва да притежава, за да получи диплома и права на завършил средно образование. А оценките в дипломата, включващи горните два зрелостни изпита и изпит по избираем от ученика предмет, както и оценки от годините по останалите предмети, ще показват до каква степен е овладян минимумът, гарантиращ “завършено средно образование”. Дотогава в автобиографиите си при търсене на работа някои млади хора май ще трябва да пишат “Имам незапочнато средно образование…”.
   Приказките за неравнопоставеност при матурите би трябвало да престанат, ако в матурата бъде включен и избираем от зрелостника предмет. Но родители и ученици май не го искат?! Изборът на този предмет предполага лични препочитания към определена област от знанието, които се формират постепенно през гимназиалните години. Изборът е личен, но ако се прави в последния момент, пред самите зрелостни изпити, вина носят ученикът и неговите родители, а не учителите или МОН. Защото той е част от по-големия въпрос “Какъв да стана след завършване на средното си образование?”. При наличие на Интернет, на кандидат-студентски материали от предишни години, на сборници и научнопопулярна литература в книжарниците и библиотеките, е смешно да се твърди, че липсва ориентираща информация за намиране на най-подходящ за конкретния млад човек избор.
   Лансира се идеята резултатите от централизираната (външна) проверка на знанията чрез матурата да се превърнат и в основание за оценка на учителите. А тя от своя страна да определя работната им заплата. Нека да припомним, че и сега съществува система за клас-квалификация на учителите, чиито степени са обвързани със скромно повишение на учителските заплати. Учителят обаче не е работник от материалното производство, който създава бездушни предмети, чието количество и качество да определя заплатата му. Учителят работи с живи хора и резултатът от усилията му зависи както от самия него, така и от заложбите и трудолюбието на учениците му. Отдавна отминаха времената, когато макаренковската педагогика твърдеше, че младият човек е “бяла книга”, в която учителят с научни знания и педагогически способности може да запише всичко. Уви, отричаната тогава генетика разби на пух и прах образователните илюзии на социалистическото общество. Така че и в бъдеще между зрелостниците ще има и отличници, и не дотам успяващи ученици в зависимост от природните им дадености. Затова ще бъде некоректно по успеха на зрелостните изпити да оценяваме възпитаници на учители от една езикова или природоматематическа гимназия, като ги сравняваме например с тези на учители от периферно СОУ в ромски квартал. А после да диференцираме заплатите им по този признак! Че току-виж профсъюзите поискат в периферните училища да се заплащат на учителите добавки за вреден труд!
   Проблемът с частните уроци стана сякаш водещ в борбата за отстраняване на корупцията и незаконното забогатяване в образованието. Въвеждането на външна проверка чрез зрелостните изпити се коментира като ефикасно средство за премахване на частните уроци – тогава учителите нямало как да изнудват учениците си да взимат такива уроци, за да им пишат по-висока оценка, тъй като резултатът от матурата щял да покаже обективно техните знания. Не че случаи на такова изнудване няма, но това очакване е поредната образователна илюзия. Защото днес към частни уроци прибягват две крайни категории ученици. Едните са занемарили подготовката си по даден учебен предмет и се мъчат да се доберат до спасителната “тройка”. Другите – защото искат да разширят кръга от знания, получавани в клас, за да се представят по-успешно на приемен изпит във висше училище. В какво се състои вината на даващия частни уроци учител в тези случаи? В това, че не плаща данъци за приходите си и току-виж забогатял от тях?! Ако пък учителят не дава частни уроци, но е взискателен към училищните калпазани и бъде наклеветен от родителите им, че уж ги изнудва да взимат такива уроци? Трябва ли тогава да бъде уволнен, ако МОН тотално забрани частните уроци? Заради поредната образователна илюзия, че с това ще премахне корупцията.
   Коментираните по-горе примери са нищожна част от множеството образователни проблеми. Целта бе да се покаже, че всеки проблем се нуждае от обстойно и разностранно разглеждане, а не в предлагането на бързо решение, удобно за дадена обществена група. Още по-малко решението трябва да се взима по “висши партийни съображения”. Защото именно партийните интереси стопираха образователната реформа и я превърнаха в неосъществима илюзия.