ПРО и АНТИ

Нестихващ плач се носи по стъгди и мегдани, по седенки и медии. Оплаква се дясното.
Ако се заслушаме в нарежданията на оплаквачите, пред нас се очертава мрачна картина: корабът на дясното е потънал. Навсякъде по морето плуват отломки от него. Някои политици са успели да се качат в спасителни лодки. Други се държат за някоя мачта или дъска, или бъхтят по водата. Не са малко и тези, които вече са се удавили и се поклащат с лицето надолу. Мъка.
А Доган отгоре гледа благ, невъзмутим.

Необяснимият чар на дясното
Ако ли пък хвърлим дори бегъл поглед върху политическия ландшафт, ще видим, че почти всички реални участници в правенето на българската политика през последните два-три парламентарни мандата - а това са десетина политически сили - се обявяват и възприемат като десни. Единствено БСП не се свени да се нарече лява, но и в нея има крило, което критикува останалата част (и, трябва да отбележим, с основание), че провежда дясна икономическа политика. Човек остава с чувството, че тя се нарича така само за да не наруши исторически създадения си образ.
Откъде идва този стремеж за отъждествяване с такава пропаднала кауза, каквато изглежда дясното? Запълване на политически вакуум? От тази страна на политическото пространство той не е чак толкова голям. По всеобщото мнение на социолози и политолози българският избирател е предимно ляв. БСП обира една четвърт, най-много една трета от гласовете на избирателите. Вляво остава много повече пространство за изява. Но никой не бърза да го заеме. Всички се натискат вдясно.
Може би ще успеем да обясним това влечение към дясното, като се обърнем към основни неща и се опитаме да разберем какво означава “дясно” на местния политически жаргон.

Що е дясно?
Ако разгледаме причините, поради които политическите партии у нас се определят като десни, ще видим, че те са изключително разнообразни.
СДС и произлезлите от него ДСБ и ССД са десни, така да се каже, по условие. Дори е някак си неудобно да питаме защо, тъй като самата им поява се дължи на противопоставяне срещу господстващото ляво.
Личната на Негово Величество партия НДСВ е дясна вероятно защото няма “леви” царе.
Другата лична партия - ДПС, е член на Либералния интернационал. Следователно, тя стои близо до центъра, но все пак от дясната му страна.
ВМРО е дясна, защото е националистическа. “Атака” е крайно националистическа, следователно и крайно дясна.
Партийки като “Гергьовден” и “Новото време” са десни, защото самите те казват, че са такива.
Бате Бойко също бил десен, защото си го държал от дясната страна. Преди това го държал от лявата, но след като от Европейската народна партия го припознали като техен човек, си го преместил. Или пък си го преместил, за да го припознаят - тук сведенията се разминават. Става дума за ланеца на джобния му часовник.
Както виждаме, критериите тук са най-различни. Дори и ланците влизат в употреба. Ако трябва да намерим някакъв общ признак, той е твърде общ - оказва се, че дясна е всяка партия, която се е обявила за такава.
Това не прави нещата по-ясни. Ще трябва да копнем по-дълбоко и да разгледаме самите носители на така нареченото дясно - политическите партии.

Що е политическа партия?
Има много определения за това. Нека вземем едно от най-разпространените: “Обединение на хора, желаещи да придобият политическа власт по регламентиран начин.” Използваме прилагателното “регламентиран” вместо “законен” или “демократичен”, за да бъдат обхванати и партии от типа на руските болшевици. Както се знае, начинът, по който те идват на власт, не е законов и демократичен, но все пак е обявен предварително.
Това определение е вътрешно и непълно. То не казва причината, по която въпросната партия иска властта. Тази причина може да се движи в големи граници - от употреба на властта единствено за собствена изгода до употребата й в интерес на цялото общество.
Нека прескочим множеството други определения, които се срещат в учебниците по конституционно право и се спрем на определението, извлечено непосредствено от Закона за политическите партии: “Партия е сдружение на хора, създадено с цел да съдейства за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите по демократичен начин.” То също не можа да претендира за съвършенство, защото разглежда само идеалните подбуди за създаване на партия. Но облегнати на него, можем да посочим двете главни задачи на всяка партия: първо, тя трябва да предлага идеи за управление на обществото, и второ, да предлага хора, способни да осъществят тези идеи.
Партията се състои от хора, всеки от които притежава и свои лични интереси. Не можем да очакваме пълното загърбване на тези интереси в полза на обществените. Една политическа партия може да отговаря на всяко от посочените по-горе определения. Тя може да бъде просто търговско дружество, превръщащо политическата власт в пари. Може да бъде и действителен слуга на обществото. Законът за политическите партии не може да предотврати нито едното, нито другото.
Можем да кажем, че една политическа партия е нормална, когато личните интереси на нейните членове съвпадат с обществените и когато възнаграждението, което те получават от обществото, е обществен престиж, а не пари. Това твърдение изглежда обичайно, но през девет десети от времето, през което е имало политически партии, то не е било общоприето (а е рядко срещано и сега). Едва преди малко повече от двеста години Едмънд Бърк пръв е защитил становището, че партиите трябва да се обединяват не около лидери, а около принципи и е обосновал нуждата от партийни програми. Нему принадлежи и забележителното изречение:
“Политическият разум е един пресметлив принцип: той събира, изважда, умножава и дели в нравствен аспект, а не метафизически или математически, истинските морални стойности.”
Нека запомним това, преди да разгледаме действителното състояние на нещата у нас.

Положението в България
Политическите партии в България днес са нещо средно между търговски дружества и изпълнителни тела, защитаващи интересите на хора с много пари в държавния апарат. Бизнесът върви на две равнища - служебно, когато обслужва партията, и лично. Състоянието е сполучливо илюстрирано с известното изказване на Ахмед Доган за “обръчите от фирми около всяка партия”.
Такъв бизнес е характерен без изключение за всяка партия, участвала в изпълнителната власт. От неучаствалите, но парламентарно представени партии само ДСБ не може да бъде заподозряна в търговия с влияние, но на последните общински избори и тя влезе в компрометираща коалиция със съветниците от СДС. За това е трудно да се говори за ляво или дясно извън фразеологията, използвана в партийните програми. Едно търговско дружество не може да бъде ляво или дясно. Или, както се изрази преди време друг представител на такова дружество - Любен Дилов-младши, “няма ляво и дясно сирене”. Преди да има дясно в българското политическо пространство, трябва да се появи неговият носител - някаква достатъчно влиятелна нормална политическа партия, т.е., такава, която се занимава не с превръщане на политическата власт в пари, а с казаните по-горе присъщи на такава партия дейности.
При това положение е очевидно, че наблюдаваният привиден глад за дясно в политиката е всъщност глад за нормална голяма политическа партия - такава, каквато в страната фактически няма. Общественото съзнание или, може би по-точно, общественото подсъзнание свързва съществуването на такава партия с дясното в политиката. Затова всяка пръкнала се нова партия се самопоставя вдясно - с надеждата, че ще бъде припозната за нормална.

Какво да се прави?
Този глад ще продължава, докато бъде задоволен. Трудно е да се каже как може да стане това. Липсата на качествена политическа класа, умората на избирателите, чиято функция е тази класа, слугинското поведение на медийната среда и кризата на партиите в Европейския съюз са все обстоятелства, които не благоприятстват нормалното партийно строителство.
Ако е съдено такава партия да се появи, тя не може просто да се основе като всяка друга от над триста и петдесетте български партии и да размаха партийната си програма, състояща се от обтекаеми и предназначени да се харесат всекиму изрази. Тя трябва да даде някакъв неконвенционален - т.е., достатъчно категоричен, и същевременно достатъчно разбираем знак, че се скъсва с досегашната практика на партии-търговски дружества.
Такъв знак би било например саморазпускането на двете партии, които имат някакво основание да се нарекат десни - СДС и ДСБ, направено с ясното намерение да се отвори пространство за създаването на единна дясна партия в България.
Ако тази идея не бъде приета сериозно, това не означава, че тя е несериозна, а просто, че все още няма сериозно желание за създаване на такава партия. Докато такова не се появи, ще продължаваме да слушаме Йеремиевия плач по дясното. Малко вероятно е той да допринесе за справяне с положението.

Послеслов
А що се отнася до припознаването на бате Бойко за десен от Европейската народна партия, то има своето просто обяснение. ЕНП възглавява най-голямата парламентарна група в Европейския парламент, но тя е на кантар с фракцията на социалистите. Затова всеки глас за нея е важен. След като членовете на ЕНП от България не й донесоха нито един мандат, а ББ й предлага цели пет, как да не го признаят за техен? Партийните сметки са си партийни сметки както тук, така и навсякъде. И цар Киро да им беше донесъл пет мандата, и него щяха да признаят за десен, стига да си го премести отдясно. Ланеца, де.