ПРО и АНТИ

Неуспелият и все още незавършен български преход към демокрация и пазарна икономика (въпреки многобройните заклинания за противното), се дължи в най-голяма степен на слабостта на българското общество, на неизяснени цели и оттам липсата на обществен натиск върху отговорните политици за изпълнението им. Кои са проблемите на българското общество, които пречат общественото мнение да играе роля, както в развитите демокрации?
   На първо място морални. Липсата на морални устои е най-тежкото поражение върху нашия народ от 50-те години комунизъм. “Комунистическият морал” не бе нищо друго, освен пълно отказване от нравствените норми, заменени от страх, лицемерие и двуличност. В борбата за оцеляване моралната деградация засегна всички слоеве и структури на българското общество. Българската православна църква е типичен пример. От крепител на християнския морал (достатъчно е да си спомним ролята на Екзарх Стефан и митрополит Кирил за спасяване на българските евреи) тя се превърна в крепител на комунистическата диктатура и украса на режима пред външния свят. Не е толкова съществено кой стои начело на Българската православна църква – Максим или някой друг. Важното е, че никой от дейците й не се покая и не поиска прошка от вярващите за греховете си по време на комунизма. На Българската православна църква все още й предстои нравствено прераждане, което тя трябва да извърши сама,със собствени сили, без политически натиск. В противен случай нейната обществена функция ще продължи да затихва.
   След промяната на 10 ноември 1989 г.

   БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО НЕ ОЦЕНИ МОРАЛНАТА БЕЗИЗХОДИЦА
в която се намираше и не се отърси от пороците на комунистическата аморалност. Възкресението наистина не се състоя. Българското общество не осъди и не отхвърли комунистическата “нравственост”. Главна вина за това има т. нар. творческа интелигенция, възпитавана и отхранвана по време на комунизма. След леко зашеметяване тя продължи да върви по старите отъпкани коловози. Булевардната врява на поръчковите журналисти заглуши гласовете на истинските демократични творци. Те пък не намериха сили и подходи, за да стигне истината за комунизма до мнозинството от българските граждани. Единствен “ПРО&АНТИ” устоя на натиска и продължава да бъде основен флагман в борбата за граждански морал и истина.
   Не е ли показателно за неизживения “комунистически морал” отношението на голяма част от българските граждани към лъжата, корупцията, престъпността, обществената собственост (като обект на присвояване), към труда, обществената хигиена, възрастните и инвалидите и какво ли не още. Но липсата на човечност може би е най-фрапираща. Проблемите на отделния човек, грижата за болните и социално слабите са отличителни белези на демократичното общество. Ала те не фигурират в нашия обществен дневен ред. Липсата на човечност пронизва всички етажи на нашето общество – от основите до върха. Какъв по-добър показател за “човечността” на отговорните фактори от правителството и здравната каса от повишените цени на лекарствата, засегнали тежко най-бедните групи на обществото – пенсионерите и хронично болните. И ако перифразираме Ицкак Финци, дано Господ слезе и помогне да се очовечим!

   ПРОПАСТТА МЕЖДУ ИЗБИРАТЕЛИ И ПОЛИТИЦИ
е друг морален сблъсък, който пречи на развитието на българското общество и държава. Повечето българи не одобряват дейността на своите избраници, главно по морални съображения. Те обвиняват политиците, че са загърбили обществените цели и интереси и се ръководят само от лични ползи и съображения. Но забравят, че и политиците са хора като тях, със същия морал и слабости, за които е нужен обществен натиск, за да вървят по правия път.
   А на държавата все пак са необходими управници и политически партии, които да ги излъчат. Такъв е световният опит, практиката в развитите и богати страни. България не може отново да бъде извън нормалния свят! Експериментът с НДСВ и Симеон се провали напълно. Оказа се, че “новият морал” е блъф, смесица от лъжи, празни приказки и недомлъвки. А същината са имотите и големите далавери. И че двуполюсният (двупартийният) модел е по-продуктивен. Както показва и световната практика.
   На България са необходими две големи партии (коалиции), които да заемат лявото и дясното политическо пространство. Едната може да бъде БСП. Лошото е, че БСП не е лява, а ретроградна партия. Обърната с лице към миналото. БСП може да стане нормална лява партия, когато се отрече от миналото си. И от проруските си позиции. В противен случай

   ИДВАНЕТО Й ОТНОВО НА ВЛАСТ Е ОПАСНО ЗА БЪЛГАРИЯ
   Независимо от 20 % твърда подкрепа. СДС все още е най-голямата дясна партия. С много успешен мандат зад себе си. Иван Костов безспорно е най-големият български държавник на ХХ век. Той и неговото правителство изведоха страната от най-голямата политико-икономическа криза в съвременната й история. И промениха завинаги геополитическата ориентация на България. Която и партия да дойде на власт в нашата страна, ще води външната политика на Иван Костов. Но допусна грешки. Като тази, че не назова “крадльовците”. И не можа да спечели любовта и уважението на българските избиратели, които заслужаваше. И премина в историята. А “крадльовците” останаха. И се “подслониха” в други партии.
   Най-голямата слабост на съвременното ръководство на СДС е неумението да води обществен диалог, да осъществява пряк допир с избирателите с мизерните си пенсии възрастни хора. А те са в края на краищата основната маса избиратели. Доказателствата за това много. И проваленото “СДС слуша хората” и глупавото поведение на НС при “доброволното” отстраняване на Едвин.
   Предстоят общински избори. Те са

   ГОЛЯМ ИЗПИТ ЗА СДС
за националното и местните ръководства. Изборът на Пламен Орешарски за кандидат-кмет на София е много добър. Необходимо е действена програма по конкретни делнични проблеми, нерешени от предишната общинска управа. Като дупките по улиците, безстопанствените кучета, задръстваните от коли непроходими за пешеходците тротоари, състоянието на общинските болници и училища, обществения транспорт, корумпираната общинска администрация и многобройните други беди, които тормозят обикновения софиянец. Програма, с конкретни идеи, която да стигне до хората. И да няма в общинската листа, кандидати, които избирателите смятат за “крадльовци”.
   Опитът от досегашния преход към демокрация показва, че българските партии не могат напълно да се реализират като обществено отговорни без непрекъснат обществен натиск. Тук е ролята на обществените организации, на демократичната общественост и на българските избиратели. Неучастието в избори е неморална, безнравствена позиция. Всеки български гражданин е длъжен да участва в избора на управници, ако не за друго поне за доброто бъдеще на децата и внуците си. И когато избира – да мисли! Иначе ще ни управляват царе и юпита. Или 20 % ретроградно мислещи граждани!