ПРО и АНТИ

Ние живяхме в една държава, в която хората не притежаваха нищо от нея. Не притежаваха произведеното в нея, не притежаваха натрупаното в нея, не притежаваха инвестираното от нея. Тази държава след 1989 г. спря да съществува, протекоха трескави месеци, измина година, две години и ето, напоявиха се отначало хора, не особено много, хора, които вече имаха банки - банката на Моллов, Първа частна банка. Имаха социологически агенции, българският на социолога Андрей Райчев, представляваха делът на частния капитал, прословутият Илия Павлов и т. н. След тези не много хора се явиха и изведнъж направо нароиха, надойдоха, натрупаха се, други, които вече притежаваха линия за производство на кроасани, фирми за внос и производство на джетове и т.н. и т.н. По улиците вече закрачиха онези странни антропологични типове с вид на бивши спортисти, пристегнати не много ловко в строги костюми, усмихващи се без смях и гледащи пронизително и без милосърдие. Всичко това обаче вече бе, когато го забелязахме. Държавата вече бе придобита от тези люде, вече бе престанала да не е притежание на никого в нея. Вече бе престанала да е, както твърде гнусно се изразяваха, баница, държана от ръцете на дългогодишните й властници. Тази баница вече бе нарязана и парчетата от нея, по-големи и по-малки, неподозирано пък по какви и по кого прокарани по кората й разделителни линии, бяха нарязани и се намираха в чаниите на хора, чиито имена вече бяха станали известни. Не че всички тези неща бяха станали твърде бързо. Не, ние бяхме закъсняли да ги забележим, да ги видим. При това не с безволно регистриращите очи на онзи, чието съзнание е оттеглено в дрямката си, а да ги видим с погледа на хора, които виждайки, виждат и името на нещото. Които изричат и наричат ставащото покрай с тях и покрай тях. Ето защо ние бяхме пропуснали да зададем и въпросите, които трябваше да зададем. Кой е Моллов, който изведнъж проима банка? Как социологът Андрей Райчев придоби българския “Галъп”? Нали Илия Павлов не е бил човек, който през изминалите десетилетия, след като е излязал от училище е лъснал една ябълка, продал я е, купил с парите две, тях пък е продал за четири, и тъй нататък, докато стане българският Рокфелер. Ние казвам, бяхме закъсняли да се явим на сцената на собствения си живот. Ние бяхме пропуснали да го виждаме, бяхме пропуснали, докато той става, да го наричаме, да го изказваме пред собственото си съзнание, така че като го имаме във всеки един момент в слово, да можем и да реагираме на имената му. Вместо това бяхме позволили на сцената на живота да се инсталират безлични общи места, които да говорят нашия живот, да изговарят нас самите и живота ни. Когато ние промучавахме през сън, “Абе, кой е тоя Илия Павлов, когато ние живеем все по-зле и по-зле икономически?”, на нас ни се отговаряше с общото място: “Нима вие сте против богатите хора просто защото са богати, не сте ли вие комунисти тогава? Нима в пазарното общество едни са богати, а други -не чак дотам?” Или пък, когато ние измънквахме: “Добре, де, този пък, който довчера бе главен асистент, без защитен докторат, откъде днес прави цяла телевизия?” , ни се отговаряше: “Ако позволим всяка инициатива да се поставя под подозрение, няма ли вечно да си останем на прага на пазарността?” и т.н. и т.н. Още по-лошо, когато в редки мигове ние се опитвахме да отворим уста и сепнали се от съня си да кажем, че май бе имало комунизъм, за който бяхме чули, че бил престъпен режим, веднага се намираше някой исторически глас да каже, че хората не желаят да живеят със вечното ровене в миналото, а искат реални икономически промени днес. Колко страшна хипнотична сила имаха думите некомфронтационно осъден реваншистки модел и т.н. И ние млъквахме. И даже някои клатеха глави: да, картата с черепите беше пропаганден гаф.” , “Хората гладуват за позитивни послания, а не за негативни” и т.н. В резултат на този отказ, на това смрънкване и смлъкване на думите, един ден ние се намерихме пропуснали момента да се разделим с миналото си и то вече го нямаше, за да му потърсим сметка. Ние отворихме очи и на сцената на живота вече царуваше Илия Павлов, а ние имахме своите жълти вестници и своето безгласие пред техните страници…