ПРО и АНТИ

В българския фолклор съществува фразата: "удавникът се хваща и за сламка". Разказвали са ми, че сред паниката на усещането за загуба на почва под краката, удавникът се вкопчва във всеки, който се опитва да му помогне. Силата на давещия се е толкова голяма, че много често непредпазливия спасител не само не успява да му помогне, но дори на свой ред изпада в неговото положение.
   Професионалните спасители казват, че за да се предпазиш от удавник, а в същото време да успееш да му помогнеш, трябва да го неутрализираш - да му попречиш да те завлече със себе си. Всяко непремерено доброжелателно действие може да се превърне в катастрофа. Ако наистина някой иска да помогне на удавник, трябва да има здрава основа и по възможност да успее да попречи на давещия се да го завлече към дъното.
   Отминалите дни, като че ли ни дават всички основания да използваме тази мрачна, но твърде подходяща метафора за поведението на управляващите. В българския политически живот, удавниците са не по-малко опасни.
   Давещото се мнозинство в българското Народно събрание е готово да повлече със себе си всеки, който би опитал да се опре на илюзорната представа за просперитет, на която дори най-ревностните пропагандатори на управляващите вече не вярват. "Вибрациите в корпуса" на управляващото мнозинство стават все по-отчетливи. Усещането за "потъване" вече е масово споделено, дори сред най-задоволените клиенти на "Новото време".
   Навлизаме във фазата, когато "давещият се" ще става все по-силен в отчаяните си опити да се задържи на повърхността. След тази фаза, (ако съдим по опита, който имаме от времето на управлението на БСП) има само още една, наистина последва фаза - когато усещайки предстоящото, удавникът прави всичко възможно да завлече със себе си колкото е възможно повече хора...
   Атаката срещу управлението, използваща темата за гражданството на министър-председателя обаче, показва поне още един детайл в картината, който заслужава внимание. Сценарият, по който се появи темата за паспорта в публичното пространство, подозрително напомня активните мероприятия, чрез които същия кръг от интереси се намесваше и до сега в българския политически живот. През август 2000 година, само дни след обявяването на решението за екстрадиране на г-дата Чорни и Ершов, същата "електрическа верига" бе задействана по посока на дискредитиране на управлението на Иван Костов. Всички имахме основания да предположим, че тя е поставена в услуга на сценария "Ето, Симеон пристига".
   Излиза, че вече се е появил нов "клиент", който е готов да използва същата мрежа, за да пренареди отново политическия пъзел. Ако останем при метафората за удавника, може да се окаже, че някой е вързал на краката му достатъчно тежест, за да се устреми към дъното при първото по-голямо политическо вълнение.
   Възможно е някой да открие в подобна интерпретация елемент на шпиономания. Но подобни съмнения остават възможни, най-малкото поради факта, че нито С. Сакскобурготски, нито някой от прехвалените му министри или народни представители, не определя пряко политиката на мнозинството. Проблемите, пред които изправи сценария некадърната игра на наетите статисти, може би е довела все пак "сценаристите" до разбирането, че е време за промяна. Все пак, наглостта не може непрекъснато да прикрива некадърността.
   Но, ако продължим да следваме съветите на професионалните спасители, най-важното е да попречим на удавника да се вкопчи в нас. В българския случай, това означава нито за момент да не губим от поглед онези, които са поели своя път към дъното. Днес няма по-голяма опасност от това да приемем, че случващото се у нас вече се е случвало, че то е нещо нормално, което винаги от тук нататък ще се случва, защото винаги ще има някакви групи от интереси, които ще се опитват да овладеят управлението на държавата. Или казано с други думи, все по-важно става масовото съзнание да успее да разграничи признаците и сигналите, които излъчва потъващото мнозинство. Точно това в момента не се случва и именно поради тази причина, рискът от масово удавяне нараства.
   Промени в кабинета, най-вероятно наистина ще има и то още преди края на сегашния политически сезон. Сред безбройните варианти на списъци от имена на министри и шефове на агенции, съществува една прилика, която има определящо значение. Който и от министрите да бъде освободен, уволнен или просто изведнъж да се сети, че много държи на семейството си и му е време да се посвети на децата си, това няма да промени нито характера на управлението, нито съществено ще повиши неговата ефективност. Причините за това са поне две. Първата причина се свежда до самия начин, по който бяха определени сегашните министри и техните заместници. Нито един от тях не бе избран на сегашния си пост заради личните си професионални качества. Още при първоначалния вариант на кабинета бе ясно, че всеки от "играчите", всъщност е "резева", която може във всеки момент да бъде сменена, дори без някой да му обърне внимание.
   Втората причина е в характера на самото управление. В олигархията като политически режим, конкретните политици нямат самостоятелно значение. Политиката се определя единствено и само от временния баланс на интереси сред кръга на онези, които си "поръчват политика". Установяването на олигархичния модел на управление в България със всеки изминал месец от дейността на сегашното мнозинство, намалява възможностите за политическо противодействие, най-малкото защото от т.нар. "политици", зависи все по-малко. Не министрите или народните представители, не политическите партии или техните избиратели, а именно онези които си купуват или си разменят, заменят или препродават "политици", определят какво всъщност ще се случи. В това се състои огромният риск пред демокрацията в България. Още преди гражданското общество да е успяло да развие уменията си за контрол върху властта, тя мутира в олигархия, която полага огромни усилия, за да препятства всеки опит за автентично гражданско действие.
   Ситуацията се усложнява допълнително от все по-активното участие във властта на ДПС. Преследвайки собствените си цели и интереси, поне засега, представителите на ДПС са склонни да поддържат мнозинството почти на повърхността, като все по-отчетливо му показват какво би могло да се случи, ако се откажат от подкрепата си. Но, в същото време, именно ДПС знае кога да остави делото на давещия се в неговите собствени ръце. Няколко пъти вече Движението е успявало да се оттегли от "потъващия кораб", преди още капитана да е разбрал, че ще трябва да остане на поста си докрай. Преди да пуснат другия край на въжето, "коалиционните партньори" ще се опита да извлекат всичко, което им позволява статута на "спасителен пояс", но ще продължат да се оглеждат за нова плаваща платформа, чрез която да изградят поредното "динамично мнозинство".
   Разбирането за онова, на което сме свидетели бавно си проправя път и в масовото съзнание. Проблемът е в това, че разбирането за значимостта на политическата криза, продължава да се артикулира в негативни настроения спрямо всичко и всички - спрямо демокрацията, спрямо институциите, спрямо НАТО и Европа, спрямо всички, които ни пречат да бъдем толкова велики, колкото ни се иска.
   Все пак, за да последваме съветите за позитивно мислене и всеобщия "испански дух" на тези дни, нека припомним и една испанска поговорка, която Проспер Мериме цитира: "Силата на джуджето е в това, че плюе надалеч".
   Липсата на почтеност и политически качества винаги е бивала компенсирана с гръмогласни призиви, насочени към достигането на "светлото бъдеще" и оплюване на всеки, който не вярва в него. Нескритите заплахи, прозвучали в обръщението на говорителя на Министерския съвет по повод на "паспортния скандал" будят основателна тревога. Те силно напомнят, както някогашните изявления на БКП, така и потвърждават всички най-неприятни подозрения, свързани с характера на властта и начина, по който тя се упражнява днес у нас.
   Предстоят ни трудни месеци. "Политическият удавник" започва да стяга хватката си. А за онова, което предстои е достатъчно само да си представим как би изглеждала силата на джудже, което се дави.