В България времето минава, ама не чак толкова. Две години след прословутото ни приемане в Европейския съюз нито аз, нито някой, от който се очаква да е живял и да разбира повече, не е усетил разликата. Но това е абсолютно обяснимо. Не може 7 милиона души да чакат Европа сама да се впише в пейзажа на техния живот, докато сме се оковали в манталитет и, с извинение, толкова простотия. Този вечен български парадокс властва още от времето, когато българското самосъзнание се пробужда след петвековно робство. Първоначално, народът се е примирявал с потисничеството, но е имало и такива, които да ругаят по бездействието, еснафщината, угодничеството и закърнелия морал. Малко по-късно, след като заветната цел е постигната и България започва да диша свободна, народът се озовава в поредната си криза. Има свобода, но не тази, за която всички са мечтали. Още през първата половина на века, комунистическата вълна залива с цялото си влияние нашата 111 000 кв. м площ и някак неусетно отново сме последни в списъка на напредналите. В ХХI век - столетието на технологиите, нестихващия научен прогрес и неограничени възможности - ние отново сме на последния ред и едва-едва се повдигаме, за да видим поне малко от това, което се случва на голямата сцена.
Очакваме вашата помощ. “Спомоществователни акции” . 
Адрес на редакцията - София, пл. "Славейков" 11,