На 15 януари 1990г. падна Член 1 от българската конституция. Този член постановяваше, че Българската комунистическа партия има ръководна роля в държавата. Казано по-просто, преди 20 години „реформираните” комунисти искаха да си останат на власт, като населението избира измежду една партия – тяхната.

На 14 декември 1989г. Васил Станилов взема решение да започне гладна стачка срещу позорния Член 1. На този ден се случиха много неща – състоя се най-масовият и гневен протест срещу статуквото около парламента и накрая хората се разотидоха разочаровани - бяха изиграни, предадени от псевдодемократични лидери и внедрени провокатори сред протестиращите.

Васил Станилов и днес не е сред апатичните и мрънкащи българи. Той не се отказва от идеите и надеждите си. Продължава да издава вестник „Про и Анти”, колкото и трудна да е подобна мисия във времена, когато истината е обезценена стока, шоуто се е превърнало в политика, а политиката – в шоу.

- Не беше ли твоята гладна стачка наивен протест, след като беше ясно , че Член 1 на комунистическата конституция ще падне?

- Разбира се, че беше наивно. Но можехме ли преди 20 години да знаем предварително какво е онова, което ни е подготвено, за да си дам сметка за всичко, което се случваше по това време и какви щяха да бъдат последствията не само за мен, но и за всички нас. Един поет изпя:”Остаряваме бавно.” Аз бих казал:”Поумняваме бавно.” Дори прекалено бавно. Трябваше ли да минат толкова много години, за да разберем, че всичко е било запланувано много добре, с резервни варианти, с подготвени актьори и с по няколко дубльори. Сега например си давам сметката за така наречената верига около Народното събрание на 14 декември... Това, дето стотина души е трябвало да се хванат за ръце и да обикалят сградата символично... Да се играе нещо като хорце, докато вътре номенклатурата, представяща се за  Парламент, е трябвало да гласува вече готовия сценарий за “промяната”. Това хорце също е било съгласувано, най-малкото, ако не и замислено там, където трябва. Но на хората, на всички нас наистина ни беше  писнало и  като научихме, че нещо ще става на този площад се юрнахме.

- И какво се случи на площада?

- Всеки се чувстваше длъжен да направи нещо, да каже нещо. Носеха се различни импровизирани плакати. Един беше написал:”Немам нерви!” Аз накарах двама мои приятели художници – Ивайло Манев и  Пенчо Шейтанов,  да нарисуват по десетина плаката. Мога да го нарисувам и сега. Член 1 – като червен кокал, зачеркнат с две черни черти...  Усещаше се, че нещата тръгват... Но накъде!? Не можехме да знаем, дори не си представяхме какво може да излезе. Атмосферата се нагнетяваше. В началото ни беше страх, или просто не бяхме свикнали да  казваме на глас това, което мислим, камо ли да го крещим. Но постепенно взеха да се чуват отделни гласове, оформиха се  малки хорчета, а после целият площад ревна:”Долу БКП!”. Викахме и не можехме да повярваме, че го викаме. После вече се намериха  по-смели, които се втурнаха да превземат Парламента. Стана страшничко. Най-вече за тези, които бяха вътре. Нямаше милиция, нямаше противодействие. Просто не беше предвидено, че “хорцето” ще се превърне в грандиозен митинг, който ще премине в насилствени действия срещу Народното събрание. Тогава се появи Петър Младенов, въобразяващ си, че има някакъв авторитет пред българите. Нищо такова. Освиркаха го. Опитаха да вкарат в играта и Нешка Робева,... Но хората напираха. Тогава Младенов е “промълвил” за танковете.  Сценарият явно не беше доизпипан. Но така или иначе се справиха. Желю Желев беше “привикан” в Парламента. Върна се и от балкона на Студентския дом изрече: ”Вървете си! Утре въпросът ще бъде решен.” Излъга ни.

- Но му повярвахме.

- Да, отидохме си. В къщи ми се обади  по телефона Румяна Узунова и ме попита защо  говоря така пресипнало. Отговорих й, че съм викал “Долу БКП”. По новините главният прокурор на републиката Мръчков каза:”Няма как член 1 да бъде свален веднага. Промяна в конституцията може да се извърши след един месец. Такъв е законът.” Върнах се на площада. Там имаше много малко хора. Бяха се оформили групички, които коментираха оживено. Най-голяма беше  пред паметника на руския император. Приближих и през главите и рамената на скупчените мъже се опитах да чуя. Някакъв брадясал мъж с прокъсан кожух  говореше:”Не се поддавайте на провокации. Комунистите това чакат. Искат да ни разгромят. Затова си вървете по къщите и спокойно да чакаме нещата да се уредят по закон.” Проврях се през тълпата и видях, че това е майор Атанас Марков от предаването “Лъч” в телевизията. Беше публична тайна, че в това предаване работеха хора от ДС. Не издържах и възкликнах: ”Този там е ченге!” Човекът до мене ме хвана под мишницата и запита: ”Ще го кажеш ли пред всички?” Дори не ме попита дали съм съгласен. Разбута тълпата и ме блъсна пред майора. Аз трябваше да кажа нещо и то беше: ”Какво правиш тука!?” Марков се стресна и започна да се оправдава: ” Вижте... Аз наистина работех в... Но сега съм пенсионер.” Смаяни хората помълчаха и после взеха да викат „У-у-у!”

Тогава разбрах, че разгонването на митинга е било възложено на специални хора, които си свършиха работата по-добре от “танковете”.

Всъщност Петър Младенов под „танковете” е имал предвид БТР-те. И те блокираха площада още вечерта. Общо взето това ме накара да започна гладна стачка. Исках да направя нещо.  Когато копнееш нещо да се случи, последните дни са най-трудно поносими. Както краят на казармата... Както очакването да се срещнеш с любим човек...

- Как протече гладната ти стачка?

- Общо взето, нормално. Но се опитаха да ме разубедят. Обади ми се лично министър председателят Георги Атанасов, който каза, че Член 1 на конституцията непременно след един месец ще бъде отменен. Парламентарната група на БКП била решила това. Отговорих му, че не им вярвам. Получих писмо от Президиума на Народното събрание, което ме призоваваше да прекратя стачката. Много хора обаче ме подкрепиха. Всяка вечер на ъгъла на “Хан Крум” и “Раковска” се събираха артисти, режисьори, художници, хора от всякакви професии и отбелязваха на  табло с надпис “Солидарност с Васил Станилов” до кой ден съм стигнал с гладуването.Активна роля в организирането на „мълчаливото присъстие” играеше режисьорът Николай Поляков. В “Литературен фронт” излязоха с декларация в моя подкрепа писателите Георги Данаилов, Маргарит Минков, Стефан Цанев, Добри Жотев, Михаил Величков, Недялко Йорданов, Кольо Георгиев, Георги Мишев, Константин Илиев, Станислав Стратиев, Иван Радоев, Кирил Топалов, Христо Бойчев.

В един от последните дни на декември 1989 г. в президиума на Народното събрание бяха поканени Иван Радоев, Георги Мишев, Марко Ганчев, Георги Данаилов на разговор, в който участвали членът на Политбюро на ЦК на БКП Александър Лилов и прокурорът на републиката Васил Мръчков и някои други. Целта -  да бъда убеден да спра стачката. Предлагат да ускорят премахването на Член 1 с десет дни. Това беше важен жест, още повече че десетки други подкрепящи ме предлагаха стачката да стане щафетна. Така на 17-ия ден предадох щафетата на първите десетина души. Стачката  продължи до 15 януари, когато наистина Парламентът премахна Член 1, чийто текст приблизително гласеше:”Ръководната роля в НРБ принадлежи на Българската комунистическа партия.”

- Събитието 10 ноември подарена демокрация ли беше?

- Мисля, че беше нещо много по-лошо. Беше подхвърлен къшей илюзия.  Според мен  подарената свобода е най-страшното нещо за един човек, за един народ. Освободеният роб си остава роб в душата. През 1978 година в Музикалния театър беше представен мюзикъла “Грамада” с музика на Александър Танев, по мое либрето. Използвах едноименната поема на Иван Вазов, но имаше много мой текст. Един от героите казваше:”Подарената свобода е по-лоша от робство”. Представлението завършваше с песен, която започваше така:

“Тирани, сетний час настава

да ви удавим в нашта кръв.

Днес всеки българин застава

под знамето със златен лъв.”

Мелодията напомняше македонския химн “Тирани, чудо ще направим...”

Публиката ставаше на крака и бурно аплодираше. Въпреки това спектакълът беше свален бързо. В една рецензия знаменит музикален критик писа: ”Васил Станилов изневери на Иван Вазов”. Защото на финала нямаше руски освободители.

- Кои са големите грешки на прехода? Изпуснахме ли инициативата за промяна?

- Ние, българите, сме наплашен народ. Защото всичко, което сме се опитвали да постигнем в своя полза, е завършвало със страхотен погром. Навярно затова и през тези последни години не посмяхме да направим нищо добро за себе си. Страхът е страхотна спирачка. Но и страхотен двигател в обратна посока.

- Къде е разумната граница между толерантността, гнева, протеста?

- Ние сме обвързани вечно с някакви упрекващи ни  формули. Помня, че дори когато обявих гладната стачка, изпитвах нужда да се оправдавам. В декларацията ми, която вече споменах по повод на митинга, пишеше:”Приемам като лична обида определянето на държанието ни като нецивилизовано. Не съм чул призиви , в които да се съдържа думата “смърт”.” Защо е трябвало да има мярка в негодуванието? Защо можеше на 9 септември да се вика “смърт на фашизма”, а ние  да не викаме “смърт на комунизма”? Защо да не искаме гибелта на един кървав режим, причинил смъртта на стотици хиляди хора у нас и на милиони по цял свят?

- Какви сме ние, българите?

- За съжаление хора, които предпочитат свободата и демокрацията да им бъдат поднесени на тепсия. Да не говорим, че не случихме с комунисти. Българските комунисти, за разлика от полските, унгарските, чешките, са слуги, ратаи, агенти на една друга държава. Полският комунист първо е поляк, после католик и след това член на партията. Не случайно Димитър Талев написа: ”Последният комунист в света ще умре в България.”

- За какво най-много съжаляваш през тези години?

- За нищо не съжалявам. Опитвам се да следвам девиза “Прави каквото трябва, да става каквото ще!”

- Зрителите на БНТ класираха за най-значимо българско събитие през 20-ти век 9.ІХ.1944г. сред поне десетина други. Какъв е твоят коментар?

- Нямам думи. И да имам, не са казване, а още по-малко за писане. При все, че сигурно има такива, които оценяват  тази дата като най-страшната за България през ХХ век.