ПРО и АНТИ

Те са между нас. В един миг, жадуващите свободата се отърсват от полепналата поквара и простащина, отхвърлят руините на разрухата и отправили поглед към светлината, търсят истината и благоденствието - не за себе си, а за всички.

Не е за вярване, че в мрачните години след деветосептемврийския преврат се намират хора, които прозират нерадостното бъдеще на народа и Родината, огромната лъжа, измамата под името комунизъм. Те се опитват да защитят честта си, клетвата, която са дали. Макар и само по няколко души, в отделни групи, те се опитват да направят възможно откъсването на България от унизителното положение на сателит на "Империята на злото", да извоюват по-добро бъдеще и да върнат живота в една цветуща Родина, да изпълнят обета, който са дали - да защитават Отечеството си от врагове, подлеци и продажници.

Оказана ли е някаква съпротива на съветската инвазия и завладяването на властта от комунистическата проболшевишка партия?

Познаваме достатъчно много примери, че отделни групи, например горяните, са оказвали реална съпротива. По-будните, по-интелигентните, тези, които знаят що е свобода и нейната цена, залагат главите си и се втурват да се борят, а останалата маса от народа се спотайва, страхува се да наруши кроткото си робско съществуване. Но така става у нас обикновено. Това, че някои "луди глави" са жертвали живота си, това, че някои са се опитвали да извоюват свобода за целия народ си е тяхна работа - "Преклонената главичка остра сабя не сече"... Така е и до ден днешен. Това, че стачкуват земеделските стопани, млекопроизводителите, животновъдите, металурзите, миньорите, студентите, учителите не се отнася за останалите чиновнически, магазинерски, дребно фирмаджийски и други мижитурски душици. Нали може да си изгубят доходите, нали може да им откажат някоя привилегия. Да си стачкуват и недоволстват другите. Ако постигнат нещо, ще го ползват всички, ако не - "лудите глави" да му мислят.

Така, за свободата дадоха младия си живот и Христо Ботев и Васил Левски, Ангел Кънчев и редица други - най-будните, най-смелите, най-възторжените.

В Априлското въстание през 1876 г. изгоряха няколко градчета и селца - но къде беше целият народ? Да се вдигне и да помете поробителите си, да извоюва свободата си или да загине под ножа на турските поробители, за да види цял свят как се мре за свобода.

След черната дата 9-ти септември 1944 г., комунистите избиха чрез Народния съд, а и без присъди, цялата българска интелигенция, всички, които можеха да организират и поведат народа срещу комунистическата власт.

И все пак, намериха се хора, които не искаха да преклонят глава под съветския ботуш и наместниците му в нашата страна. Те не искаха да потъпчат клетвата си, дадена на Цар и на Отечество. А някои от тях останаха верни на тази клетва и до ден днешен.

Ще разкажа за опит за съпротива с напълно осъзнат риск, с достойно и с чест понесени последствия.

Днес бавно гасне, вече 90-годишен, забравен почти от всички, този, който знаеше, че жертва живота си, но се надяваше следващото поколение да има по-добри шансове. Никой не почете подвига му. Никой не зачете, че и до ден днешен той е останал верен на клетвата си, че не иска да изтъква своето геройство, не иска компенсация за годините прекарани в затвора. Произнесена е тежка присъда за него и още по тежка за приятелите му, лишени от живот. Но никога не използва това, за да търси облаги, да търси облекчения и изгодни служби. Никога не изтъкна преживените страдания и разбития си живот. С гордост заплати цената на подвига си. Всички ние сме негови длъжници.

Уволнени, след завръщането си от фронта - 1946 г., оставени на улицата, без заплати, без обезщетения, без насоки, ругани и обиждани, поручиците и приятели от въздушните войски Х.И. и П.К. (ще използвам само инициали) с мъка се ориентират в цивилния живот и новата враждебна обстановка. Търсят каквато и да е работа. Единият започва работа в завод за пирони - тежък непосилен труд. Другият отива на работа по електрификация на селата в Родопите. Минават месеци, година. През лятото на 1951 г., втората година от раздялата им, на вратата на Х.И., който в момента е сам вкъщи, се позвънява. Това е П.К., но така различен - с мустаци и черни очила. Макар и трудно, се разпознават и разбират. П.К. е дошъл от Гърция. Той е успял да премине нелегално границата, докато е бил в Родопите. В Гърция е и полковник Г., който организира и поддържа българите, борещи се срещу комунизма. Предполага се, че американците имат намерение да откъснат България и Албания от болшевишкия Съюз. Българите ги подкрепят всячески. П.К. се присъединява към тях. Получава поръчение да организира една група в България, която, снабдена с радиостанция, да предава важни за идеята сведения. Пет нощи американските пилоти не могат да се ориентират къде са Панагюрските колонии, за да пуснат с парашути бойците. Оказва се, че са трима тези, които трябва да се приземят на българска земя, но без да знаят, че летят заедно.

Когато американските пилоти установяват, че не могат да локализират точното място, поемат полет за връщане. Някъде към Банско - Добринище решават да спуснат с парашути последователно и прикрито пасажерите. И тримата са военни. Единият при кацането се блъска в скали и загива. Другият, също офицер - младо момче, успешно се приземява и тръгва да търси пътя за София. Попада в с. Говедарци. Там в момента има епидемия от шап и е пригодена някаква локва с дезинфекционен разтвор, през който трябва да минават колите и пешеходците, за да не се разпространи заразата. М.М. (името и съдбата му се разбират, чак на процеса) естествено не знае това и продължава пътя си като заобикаля локвата и милиционера. Последният го вижда, пита го къде отива и откъде идва. Отговорът е неубедителен. Поисква му паспорта. М.М. вади пистолет и застрелва милиционера. От височината охраната вижда това, погват го няколко въоръжени мъже. М.М. се скрива в подмолите на Струма, но патроните му свършват и там някъде е разстрелян. Това е съдбата на втория. Дали някой е почел подвига и паметта им?

П.К. тръгва в тъмнината. Мъчи се да се ориентира къде се намира. Изненадан, вижда теснолинейка. Продължава да върви и на разсъмване се скрива в кошара. Продължава през деня, успява да се ориентира и пристига в София. Но при това дълго ходене с непригодни обувки, изранява краката си, целите са в мехури и вече трудно се движи. Доверие има в Х.И. и намира убежище при него.

П.К. идва в София със задача, да намери сигурни хора и радиотелеграфист, които да организират група и да предават съобщения.

Задачата поема Х.И. Трябва да се установи контакт поне с един от трима генерали, доскоро полковници и съвипускници на полковник Г., който ръководи акцията от Гърция.

При срещата с дъщерята на единия от генералите се установява, че същият е аташиран към българското посолство в Рим. Директната връзка с него там би била много по-лесна, но в Гърция не са разполагали с достоверна информация.

За жалост, вторият генерал е починал. Третият е на служба в Трудови войски, т.е. не може да бъде полезен с нищо. Задачата, отнасяща се до намиране на връзка с генералите, не може да се осъществи.

Трябва да се потърси радиотелеграфист и място, където да се инсталира радиостанцията. Х.И. успява да склони приятел, при условие, че ще извършва предаване само няколко пъти, а не непрекъснато. Определено е и мястото - вила в близост до София.

Задачите са изпълнени, макар и просрочени. Идва време П.К. да се върне в Гърция. Това става в началото на септември. Според предварителната уговорка трябва да го вземат от определено място. Х.И. подготвя П.К. с всичко необходимо и го изпраща. Чака вече съобщения от полковник Г. за по-нататъшни действия. След няколко дни, обаче, П.К. се появява отново. Връзката не е осъществена и П.К. не може да се прибере в Атина.

Х.И. започва да търси къде да приюти приятеля си. Това е твърде сложен процес. Съпругата на съмишленик работи в провинцията и се прибира само в събота и неделя. П.К. е настанен при него, а в празничните дни пътува из провинцията при съвипускници като се представя за закупчик на кооперация, който търси материали за производството. В началото на ноември П.К. съобщава, че няма да чака повече и ще се прибере сам. Това е последната среща на П.К. и Х.И. Виждат се отново само на процеса. Там П.К. е като скелет, замаян и почти неузнаваем.

Х.И. е арестуван на 5-ти декември 1951 г. Процесът е публичен, демонстративен, много шумен, при претъпкана със клакьори зала.

Присъдите са жестоки - смъртни за П.К. и приютилия го приятел - П., който успява да избяга; 15 години строг тъмничен затвор за Х.И. и командира, при когото е нощувал П.К.; 8 години за двама съвипускници на П.К. и 5 години за радиотелеграфиста. Делото е ¹ 235/1952 г. на Софийски Окръжен Съд. Присъдите са приети с достойнство и гордост. Няма сълзи, няма оплаквания. Когато знаеш какво жертваш в дейността си, понасяш и провала без колебания.

Оттук нататък, следва пребиваване по затворите - история, вече твърде позната.

Но не заслужава ли почитта ни този, макар и наивен, опит за противопоставяне на несправедливия и жесток комунистически терор?

Книгата "Горяните" е един паметник за подвига на многобройните горянски групи.

Не е ли геройство и тази осъзната жертва на живот в името на едно благоденстващо Отечество. Не трябва ли да познаваме и помним тези, които показаха, що е воинска чест, що е вярност на клетва - ценности, напълно забравени в наше време?

Не е ли време историците да се заемат и  да опишат многобройните групи на ученици, студенти, офицери, които са се опитвали да окажат съпротива на примирението, на отнемането на изконни човешки права - да изповядваш вярата си, да се образоваш, да пътуваш и опознаваш света, да заемаш длъжност според възможностите си, а не според партийна принадлежност и още, и още. Ще доживеем ли подвизите на тези хора да станат достояние на всички и героизмът им да стане пример за гражданска съвест и доблест.